Погрознял...

26.01.2020 г., 7:00 ч.

Поезия » Философска

397 1 2

Чак днеска разбрах, че не ме харесват.
И как, като на себе си станах грозен.
Добродетели? Никому не са интересни,
да не кажа, че приличат на поза...
Като ще взема да хвана пътя,
защото тоя живот не ме пожали.
Само да знаех как без душа може плът,
щях да я пратя да върви по дяволите.
Ала никъде май не ми е по мяра.
Отесняха земя и небе, разплакани.
Нито релсите на малките гари,
стават крила за ръждясали влакове...
Ама нищо, че вече не ме харесват.
И без друго тежа с недоверие.
Още със стихове ви броя за свестни.
Докога ли? Имам много свободно време...
Как тежи тази тъжна умора,
сякаш имам камъни под клепачите.
Тя, солта от сълзите горест е,
ако никой, никъде не те чака...

Стихопат.
Danny Diester

Свързани произведения

Коментари

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.

Си_Мапипис (Симона Богданска)

2020-01-26T15:41:36+02:00

... !
goblenka (Маргарита Ангелова)

2020-01-26T08:03:38+02:00

Дани! Животът набръчква душите ни яко!
Сълзите текат в тях като реки.
И когато за последния път вземем тояга,
на която да се крепим,
изведнъж се оказва, че сме нечий любим!
Че някой е чакал с трептящо сърце
и е искал искал да изпие реките от нашто лице!