Понякога, когато съм ядосан,
започвам да мълча ужасно силно.
С лудостта ми по ръба на косъма,
тишината е крещящо видима.
Тогава съм безчувствен. От обичане.
И някак си преставам да те искам.
Светът ми става сив и прозаичен.
И по ми е щастливо да ми липсваш.
Причина ли? Че нервите си скъсах.
От дългото очакване с надежда.
Луната, както свиква без вълка си,
и ти без мен така. До неизбежност. ...