Светът в зелено ми отива,
но чезне слънцето в листата.
Денят в цигара си завива
парче от топлото приятно
и дърпа в облачни пижами
нагоре светлото ми – с мисли
в пастелно-причудливи гами.
Изглежда, все пак не ти стиска
небето ми с отблясък в лава.
В широкото на слънчев изстрел
умира тъмната забрава.
Събуждам се. Към тебе тръгвам.
От дъжд ти правя покривало.
Водú от лавата изтръгвам
и багря спомените в бяло.
Светът все още си рисува
в лъчи и сенки от миражи
лицето ти
в дъжда целувам
портрет
напръскан от пейзажи.
20.08.2019
© Мария Димитрова Всички права запазени