И понеже все още заничам в очите на мама:
зад плета как угасват полека – две тъжни слънца,
някак свикнах да дишам с поредната плитка измама,
че из нас се спотайват наглед благодарни деца.
Аз отдавна съм ничий. Раздадох и ризи, и име,
не опазил задълго от свойта невинност и стрък.
И светът е пустиня след толкоз приятелства мними,
дето мислих да сложа в прочутия Ноев сандък.
И запусната нива - Родината зейва пред мене.
Белчо търси Сивушка и мрак из гледците ръми.
И се сляга пръстта, щом над нея отровно зелени
вместо житни разпятия точи коприва ками.
И на утрото в светлата клада духът ми пропада,
ни от свои пожален, край чужди оврази сломен,
но на път ме настигат, досущ като висша пощада,
дъжд и глас, незараснал все още с годините в мен.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени