Стоя в стаята замислена, сама -

избягваща външната черна тъма.

В нея се опитвам и своите мисли събирам

думите в съзнанието ми се редят, без да ги подбирам

и на листа бял хартия започва да изтъква -

моята душевност в страдание изпъква.

Летя аз в своите мисли далечни,

затворени мечти непостижими, но вечни,

живеят те самотно - красиви мечти

и моята мисъл  самотна също лети,

прелита и носи важно послание -

до тези хора със сърце и съзнание

и изпраща до всеки един от тях ясен знак -

светъл звук от жива струна до луната чак...

Изпращам свойто послание притеснена

и чакам трепет от звук, но... заглушена

от шума на спящите...

от плача на зрящите...

и се смесва всичко в спомен стар,

но разлика правя -това е божи дар.

И чакам отговор на мойто послание мисловно...

чакам... но пак мисъл бълваща виновно -

огън, изгарящ всяка светла струна красива,

родена от мелодия чувствена, звънлива,

но, умираща, тя изпраща прощален зов,

песен звънка за невъзможната любов.