В памет на баща ми

Тревожна, тежка е нощта.

Догаря свещ. Като свещта,

притихнал под юргана бял,

потръпва старец пребледнял.

Едва сърцето му тиктака.

Приседнала на прага в мрака,

Смъртта поглежда го накриво:

- Е, дълго чаках търпеливо!

Получи моето послание.

Човече, що за нежелание

да тръгнеш с мен в небитието?

Спомни си болките в сърцето,

спомни си нощите безсънни

и мъките – реки бездънни!

Аз помня, сам ме ти зовеше,

когато невъзможно беше

да носиш грижи и тревоги.

С горчиви сълзи, в изнемога,

ме викаше отчаяно: - Ела!

Ела, о, Смърт! Ела, вземи ме!

Аз викам страшното ти име

и чакам твоята присъда,

дали си струва жив да бъда?

А днес хитруваш пак пред мен.

Отсрочка искаш – втори ден.

Забравил стария кошмар,

Живота  искаш за другар.

Но аз ти казвам, вече стига!

Записан си във мойта книга

и стига си се дърпал вече,

че моят свят е тъй далече!

- Да, виках те, не го отричам.

Но аз живота свой обичам,

макар че с мене бе суров!

За тебе, Смърт, не съм готов!

Да, чакаш дълго. Много жалко!

но дай ми пак отсрочка малка –

месец, два, или дузина...

Бъди по-щедра, дай година,

да свърша своите дела,

с любимите да споделя

последни радости, мечти.

Тогава потърси ме ти.

Животът още ми е мил

и тайно с теб бих споделил

това, което съм отричал –

дори суров съм го обичал!

Но смръщи вежди Тя сърдито:

- Я гледай, казваш ми открито,

 че искаш пак да си отида?

Това за мене е обида!

Не споря вече с теб, човече.

Тръгни със мен, че път далечен

трябва с теб да извървиме!

А тук остава твойто име,

остават спомени безчет...

Ела, дойде и твоят ред

сълзите ти да пресуша.

Ще тръгнем с твоята душа,

ще полетим в небитието

натам, Човече, откъдето,

знай, няма връщане назад!

Прости се с този грешен свят!

Подай сега ръка! Мирувай!

И с мене вече не хитрувай!

Пристъпва леко Тя през прага,

ръка към болния протяга...

Угасна в този миг свещта.

Последен дъх... И във нощта

потеглиха със нея двама

натам, отдето път обратен няма.