Преди да завали студа

и да те превърне в залезна висулка

със северните ми коси, прозрачни,

се сбогувай,

защото няма друго за запомняне

във мене.

Нищичко.

Дори небесни подножия нямам,

във които да те положа,

нито пък излюпени хълмове,

без които не мога.

Късно е да заключвам

сатанинските дъждопади –

уморих се да плача

със сълзи конфетни.

Няма ме никъде.

Даже и в снега с колене обелени.

Само в кристалните ти сънища

се стопявам на люспички тъга

и то така, че никога повече

да не стане светло.

Не, няма да има вече светлина

колкото и бреговете ми да стенат

и да се взират в сбръчкания хоризонт.

Разстоянията ще растат с всеки миг,

в който ликът ти бледнеещо ще се топи

като злочест и тъй изгубен айсберг.

А аз ще продължавам да не вярвам,

че "завръщане" е истинска дума,

не и след като съкровеността на стъпките ти

пое чезнещо в най-чуждата посока,

която само безумната врана на любовта,

може да сглоби в ураганната си арогантност.

Не, няма да има вече спомени или сълзи -

освобождавам прекомерно наивното си сърце

от гротескните му, ръждясали доспехи

и го оставям да се вледени под воя

на вселенската абсолютна нула...