Моят край лежи на дъното

като потънал кораб във скръбта,

която никой няма да изпита,

а страница след страница

изтича времето на всички нас.

Изтичам през пръстите си

като зрънца небесен пясък,

измит във времето от погледа ми устремен.

Хаосът навсякъде е - във времето,

във хората, във думите ми глухи.

От него сме започнали,

а с него свършвам аз.

Откъсва се и моят шанс - изгаря,

изтича и се изпарява.

Все едно какво ще стане с него - губя го.

Отново чувствам пламъка на твоето презрение

и през стената на синия ти поглед,

от нищото станал отново обледен.

Но все ми е едно.

Краят на света, на илюзия една.

Моят край или пък твоят...

Все ми е едно.