Пламтящо тàнго – всеки тон бе жив и топъл...
Днес този звук умира сякаш в бандеона –
сподавен стон, а може би последен вопъл
лежи на дансинга - подобно миг отронен.
Любов ли? Не – макет на вавилонска кула –
дори мълчанието ни е двуезично,
халките златни в шкафа - просто златни нули,
а всеки допир помежду ни – сеизмичен.
И вече не е важно кой в какво е сбъркал.
Последно тàнго – гръб във гръб – Адам и Ева.
На масата: димяща свещ – самотен щъркел,
готов за полет, ала не на юг – на север.