Сърцето? Непокорно вечно бе,
авлига, славей или бяла врана.
Там, в клетката сънувайки небе,
по-лошо и от смърт, ако остана.

Душата? Аз сама не я разбрах,
навярно е звездица сред Всемира.
Не искаше да бъде като тях,
по късче с всяка хула да умира.

Последвах ги. Да водят. Накъде?
Отдавна вече все едно е. Лудо,
очакване съня ми пак краде
и чувството, че ще се случи чудо.

Безкрили и в очите си с луна,
политаме. Посоката - присъда.
Съдбата си напук ще променя,
за ден да е, но обич ще ти бъда...