Театърът на живота се разиграва,
постановката остарява и се подновява.
Сценарият вече се пише самичък,
а поет се мъчи не само едничък.
Актьорите, както Шекспир е казал, сме ние,
а светът е сцената, която така плени ме.
Поставяме си маски и окраски пищни,
но оставаме отвътре зверове тъй хищни.
Публиката пляска на всяка крива гримаса,
опиянява се, пълзи под коя да е маса...
А актьорът, който не цели да се преструва,
на хората със златни маски слугува...