Посвещение
Ти беше вярата ми във живота
и беше всичко в този свят,
ти беше истинската обич
и мойта орис, моя блян.
Ти беше слънцето в небето,
самотен кораб в синьото море;
ти беше бялата надежда
и нежна чайка със прекършени криле.
Ти беше въздуха и светлината
и радост, мъка и тъга,
ти беше глас във самотата,
а няма те сега.
Далече си…
А път назад отново няма.
Отиде си със гордо вдигната глава.
И глупава мечта остана да сме двама,
но знай: изпратих те със болка,
потънала във безнадеждността.
© Димана Миткова Всички права запазени