Бележки на автора : Любовта, независимо каква е, във всичките и видове се гради върху вярата, доверието и надеждата. Понякога губим пътя към тази вяра, заради грешките си, вътрешните ни страхове, неизличимите в нас досега болки или нещата, които се случват около нас. Понякога сме объркани. И грешим пак и пак. Най простите чувства като любовта, дори и тях ги усложняваме, а всъщност те са най - чистото и истинско нещо в нас. И затова те винаги се завръщат и завръщат и нас в нашата посока. Не непременно правилната, но тази, която трябва да бъдем, за да продължим напред, обградени от обичта на любимите хора. И щом веднъж сме повярвали, пак ще повярваме, въпреки всичко, въпреки нас самите. Думите и делата ни ще ни издадат, макар че...когато се вярва просто се вярва. Вярата е нещо много по - духовно от всички думи и дела на света. Те не и стигат. И в същото време провокира в нас нещо толкова просто и красиво и не иска много от нас.

Мъдрите хора са казали, че очите са прозорецът, пътят, огледалото към душата и изворът на цялата истина. Така е.

Замислите се колко по - просто и истинско ще е всичко, (във този вече е без друго сложен свят,) ако се вгледаме в очите на човека срещу нас? И дори, ако се вгледаме в своите собствени очи? Просто трябва да повярваме в нещо, в някой. Имаме нужда. И тази вяра да не обхваща само представата ни за света, за Бог, за човека, за вселената. Нека се оставим да повярваме в нещо повече от нас самите, но първо в себе си и това, което виждаме и мислим. Да повярваме в чувствата. Пък каквото ще да става. Вярата е един от най - големите синоними на любовта и без вяра сме загубени, както и без любов...

Когато няма вяра, дори и любов няма или тази която я има ни се струва прекалено малко и започваме тогава да мислим, че тя е даденост или нещо което се определя в количеството. А не е така. И ако вярата не ни е нужна, защо има моменти, в които другите вярват в нас, когато ние не вярваме в себе си или в тях?

Затова повярвай!