Разпитвам уморени ветрове
за пътя на доброто и на лошото.
Страхът ми да узная се е свел
до смелост да намеря и най-мощния,
останал си с едната милост божия.
От него научавам, че самичък
не стига до утехата на прошката.
Молитвите не са поредни срички,
а някой, който те обича.
Нали и ураганът бил е бриз
в началото, преди да са разбудени,
по силата на някакъв каприз,
трептящите криле на пеперудите…
Дълбоко под нелепите му лудости
задрямало спокойствие е свито,
а гневният му порив е прелюдия
към мъдрост на незряща какавида,
успяла вярата да види.
Утихнат ли най-злите бесове,
остава ми да помня добротата му.
Не лош се ражда звяр или човек,
а бурята – симптом на красотата е.
През тези относителни понятия
животът си тече, привидно муден,
и спира да ме плаши непознатото,
макар да знам, че в слънчевата утрин
пак дишат млади пеперуди.
© Петя Павлова Всички права запазени