Влюбено момче през есента

откъсна златен кленов лист,

нежно то докосна го с уста,

гали  го със погледа лъчист.

Дълго шепна пламенни слова,

призна му нежната си тайна,

леко го подхвърли след това

и тръгна след нощта омайна.

А листът направи пирует

и се спусна леко  на земята.

Вятърът, с почистване зает,

във въздуха го запремята.

Листът, пламнал от смущение,

кацна като птиче във водата.

Реката го пое с вълнение –

красива брошка във позлата.

Закичи се, огледа се в небето

и влюбена, от обич  засияла,

радостно се втурна към морето,

от мечти и щастие преляла.

Но преди с морето да се слее,

закичена с листото златно

и химни с радост да  запее

за  срещата им   благодатна,

едно девойче  я посрещна,

грабна ù листенцето красиво,

после във  беседката отсреща

скри се развълнувано, щастливо…

Целуна то  листото златно,

разчете писъмцето  нежно.

Върна  го по вятъра обратно

в малкото градче крайбрежно.

Листчето   блестеше от любов

и сякаш от любов трептеше.

Понесло поверения му  зов,

между влюбените то  летеше.