Пречупени стрелки

Не се страхувам аз да грабна свойто време

и да го хвърля на хищни ветрове завчас.

Да се отърва от туй жестоко бреме,

което мъчи ме до смъртен одър чак.

Не се нуждая от окови здрави,

родена съм, за да летя.

А времето прехвърча от мечтите ми по-бързо даже,

плаши ме и полета ми млад пресеква на мига.

Да се хвърлям в огъня и да изгарям,

а сетне да излизам на студа.

Тревогите от работите ежедневни

да оставя да изтлеят във жарта.

И тебе да приканя с мен да дойдеш,

да се отдадем един на друг,

приклещени в вихрушката греховна,

ала нехаещи за свяна и срама...

Но какво се случва...? Нищо.

Зазидана зад сивите стени,

аз плача, викам, дращя камъка вековен,

моля се напразно той да ме освободи.

И газя пак през същите въртопи,

в познатия поток, стремителен, дълбок.

Мъчих се стрелките да пречупя, ала нейсе,

пометоха ме те във устрема жесток.