Вероято бе последният ни път,
когато мълчаливо се сбогувахме.
Макар да бяхме плът във плът,
душите ни отдавна се тъгуваха...
Във делника и навика, притихнали,
във мислите и в болката на спомена,
започнахме наум да се усмихваме.
За жалост самотата ни говореше.
И раните започнаха да плачат.
Ръцете ни безо́бично изстинаха.
Ти помниш как в зорѝ до къснен здрач
се влюбвахме по детски и завинаги?...
Разминахме се. Глупаво. Нарочно.
Престъпно бе за гузната ни съвест.
Една любов с вина не се започва,
че свършва с осъдителна присъда!
©тихопат.
Данаил Антонов
10.07.2023
© Данаил Антонов Всички права запазени