(посвещава се на моя роден квартал "Клуцохор" в Сливен)

Прихлупени, варосани къщурки,

нисички оградки от кирпич.

И покривче от керемиди турски.

От двор във двор се влиза през вратички,

направо, ей така за „комшулук”.

Мъжете си говорят за асмите, жените дворчета метат.

На улицата тиха, по паважа, деца играят си на „Дама”.

Усмихнат мъж, висок, със бежов шлифер,

прибира се след работа, часът е три.

На пейката отвън, току на пътя,  седят две баби.

Плетат терлици шарени и си шептят.

Тава за лютеница трябвала им по-голяма.

А, аз, омърлян и разрошен, нарамил пушка от дърво,

(нея тати ми я прави от най-хубавата дъбова дъска.)

Преследвам скритите зад ъгъла приятели „апаши”.

Настава глъч! „Предай се! Стой!”, „Видях те първи!”

„Бум!” А майка ми подвиква през дувара:

„Прибирайте се вече, ще седнем  да ядем!”

Луната слънцето измества, мъждукат уличните лампи,

„На мен сега ми се играе! Мамо, още малко!”

А тя, подпряла се на вратника, усмихната ни гледа.