ПРИКАЗКА ОТ ПРИЗРАЧНИЯ ЗАМЪК

Р.Чакърова

Аз идвам, но невидима, безшумна,
по вените ти като кръв тека,
в сърцето ти се гмурвам най-безумно
и след това изтичам пак така
незабелязано и тихо от очите ти,
солта ми щипе будните зеници,
а ти спомняш нашето излитане
от времето, когато бяхме птици...
Крилете ни , захвърлени в килера,
потъват в прах , антично достолепен,
докато нови рамене намерят
в хипотетично по-добро столетие.
Сега се перчим само със статистика,
ужасно суха, за да е история
и шарим смело римите и листите
със сдъвкани-изплюти алегории.
Каква поанта... Мисъл тука има ли...?
Брътвежи в усмирителни метафори...
Какъв оксиморон! - "красиво минало" !?!?
Напълно подходящ за епитафия...
Аз идвам... Имитирам настояще,
а ти играеш мумия с душа...
Придворният ти призрак ме изпраща
до пътната врата. Вървя пеша,
по-точно - между сенките се нося
и черен гарван пътя ми посочва,
а ти целуваш в полунощ въпроса,
от който тази приказка започна...

Лондон, 07/06/2018, 00:20