ПРИШЕСТВИЕ
Във времето, което Бог ми даде,
наум все думи с маминка разчупвам:
за тайнството на всеки миг откраднат
и за мечти, от глупави по-глупави:
... как щял съм в офис лъскав да работя,
на чужд език да шепна с глас провлечен.
Но мама, по-възвишена от нота,
на вятъра харизва свойте чехли.
Душата ù съвсем се е привела,
и тя по всеки ръб ще се разшие,
когато сутрин с горно "до" петелът
разстрелва дружелюбните комшии.
Кокошките се правят на заклани.
Но с нейното пришествие, любезно
кълват връз отънелите ù длани
изтлелите трохички от трапезата.
Като отхвърлена жена любима
от нейните очи, недоверчиво,
смъртта ме гледа, дяволски ми кима.
Но знак от мен не взела, си отива...
© Ивайло Терзийски Всички права запазени