Аз всъщност там живея, в най дълбокото,
на синьото небе. И щом заплаче,
с две нежни думи сменям му посоката
и давам му от слънцето колаче.
Аз всъщност често падам с гръмотевици,
по покривите скитам. С дъждовете.
Града подпалвам, вдигам шумотевица,
да се пробуди чист. И да засвети.
Аз всъщност и умирам. С предвечерната
притихналата сянка. И последна.
В отблясък от прозорец щом ме мернете,
кажете : Лудост спи! Светът прогледна!