Звездите закачливо ти намигат
с усмивката загадъчна на Мона Лиза,
Луната сънна бавно се надига
и за среднощен тих обход излиза.
Пристъпва тежко, времето е с нея.
Докосва първо върховете на звездите,
по майчински погалва ги - да грейнат -
и от среброто си в косите им заплита.
Да светнат полилеите във тъмното небе,
че уморено слънцето зад хоризонта спи.
И ти заспиваш, мое мъничко дете...
Над тебе цяла нощ една добра Луна ще бди.