ПРОДЪЛЖЕНИЕ№13 (ПОЕМА ЗА БАЩА МИ)
За малко пак се разделихме…
Щом майка ми дойде при нас,
в Острец се всички настанихме,
баща ми само не бе с нас!
Той продължи да си работи
в Димитровградския район,
и все на пълни обороти,
пак на строителния фронт.
Той всяка събота бил в село
с описания камион,
и подчертавам тук дебело,
не в наш, а в дядовия дом!
Отсядал той при дядо Христо,
запаси имал там на склад
и преоблечен вече в чисто,
той тръгвал за Димитровград.
Забъркани във тази каша,
ний всичко дадохме у тях
и там се струпа всичко наше,
това от майка ми разбрах!
Баща ми идваше на гости.
Разбрах, че е от туй щастлив.
Че му тежи туй всичко още,
и че животът му е сив!
Но бе доволен той от мене,
че вадех вече своя хляб,
че имах сили и търпение,
че в работата си горях!
Че тука на крака ми стават,
закрилник виждаха във мен,
и някак си зад мен застават,
а аз от туй бях... притеснен.
Животът ми, че се нарежда,
че аз насред пътя не спрях,
нали бях негова надежда
и смисъл истински му бях.
По малко пийваше ракия...
Две-три ракийки със мезе,
и мен подканваше, не крия,
от избата щом изнесе.
В Острец ми носеха такава,
от благодарност ли или от срам,
на него винаги я давах,
защото не я пиех сам!
Бях в Болничката три години,
отидох после в Първомай!
Там вече нямаше причини
да си делиме своя Рай!
© Христо Славов Всички права запазени