Продължение от 1997
От НИКОЛАЙ ЖЕЛЯЗКОВ
/с мисълта за Ева/
Стремежа си завързах с търпение.
Чувствата си увих със стари вестници.
Удавих тялото си в океана на градските улици.
През стъклен екран гледах чужди инквизиции,
а за болката на своята едва ли подозирах.
АЗ те очаквах – истинска, трепетна –
пълна със мисли и жажда за обич.
Чувах стенания зад стената –
безмълвно ехо на застинали страсти,
имащи общо само със себе си.
Пред мен е лицето ти,
когато прониза стената,
когато създаде пътека,
водеща към нещо със стойност.
Проби стената със своите пръсти,
покрити с изящни кристали.
В моите гърди с тласък избухна,
като в бетон се блъсна – нещо, спомен за утре –
майната му – кръвта ми наоколо пръскаше.
Бягаха всички, от петна се страхуваха.
Кое е това нещо – ярост тревожна.
Дива, необуздана? Мяукаща котка пред блока?
В гърчове, казваха, ненужно се преструвам.
Но ръцете си смачкани аз превърнах в лапи –
да, в лапи на укротена котка с изрязани нокти.
Това ли искахме – десетки приятели ровят у себе си
за чувства задрямали.
ВЛИЗАМ В СВОЯТА КОЖА.
Развързвам стремежа си.
Събличам чувствата си.
Събуждам тялото си.
Надеждата си обличам със старите си дънки
с известна емблема.
Пък нека ми припомнят измислена дилема –
To be or not to be
Your lover baby, your man.
Написано в Младост4, бл.464 ет.2 ап.4
→Младост1, бл. 68, Зенет
© Никола Желязков Всички права запазени