Викът на утрото кинжално ме пронизва -
ечи обезлюдената от спомени душа,
лови сребреещите мисли-призраци и ги нанизва
на вектор сив, изпънат в пустошта.
Проглеждам в себе си - едно небе поискал
за полет най-последен, без крила.
Но Матсиендра в мен (от друг живот) изплисква
море, събирано от капчици мъгла...
И слънцето - самотен фар в безкрая,
ме гледа с поглед втренчен, мълчалив.
Звездите са снежинките на Рая,
животът - бяла смърт, ако си бил щастлив.