17.03.2014 г., 10:13 ч.  

Прогрес 

  Поезия » Философска
601 0 0

Нещо има във очите - във душата.
Нещо има във главата.
Дълбоко скрито.
Илюзия?
Мираж?
Подтисната надежда,
подтиснати жажда
и стремеж?
Толкова първични, че чак те е страх от тях.
Предпочиташ да ги няма!
Ама то нали ги нямаше?

 

Нека бъдем хора,
нека бъде мир!
Не убивай, за да изядеш,
не изяждай, за да преядеш,
не гълтай без да спреш!
Бъди човек?

 

Човек? Какво да прави човекът в джунгла?
Как да цени?
Как да съхрани?
Как да излезе цял?
Нека следваме идеал?
На цивилизация велика,
градена с жажда сляпа, безпощадна.

 

Която е част и от мен.

 

Как да я скрия, да я притъпя?
Как да пренебрегна вътрешния глас?
Гласът, строил пирамиди!
Гласът, който е градил -
гласът, който е спасение и разруха,
плюс и минус във едно,
основното звено
на безмилостен прогрес
планиран от слепец,
който е бил готов очите си да изгуби,
гледайки цял живот право в светлината на сътворението,
за да планира
кула до небесата,
която да го направи бог,
която да го накара да прогледне -
око за око,
зъб за зъб,
живот за живот...
може би за два или три
и без това кой ли ги брои?

 

Земята ли ще спре да се върти
или хората ще спрем да превъртаме?

© Проблематичност Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??