Като клон от дърво, отрупан със сняг,
не, като вейка черешова, с пролетен цвят –
разлюляна от вятъра, от луната огряна,
тръпне до мен дъщеря ми смълчана.
И говорим, говорим – за слънца неоткрити,
и за изгреви бели, за тъгата в очите.
И говорим, и търсим на сълзите следите,
и дочакваме утрото – птича песен долита.
Мойто странно момиче вдига тежки ресници,
вече нищо не пита, вече нищо не иска.
От лъчите обляно, бързо тича на двора –
с голи ръце да прегърне простора.