Простих на самотата
Жестока и протяжна самота
ме стискаше до задух в тишината,
и колкото жадувах свобода,
все повече заробвах си душата...
Но някак си - внезапно уморена
от моето стоическо търпение,
самата тя ми падна на колѐне,
и първа ми поиска опрощение.
Тогава, с откровено задоволство
и вяра, притаил дълбоко в себе си,
погледнах я с премерената гордост,
на вечно оцеляващ пораженец...
Простих, но няма прошка без забвение,
тъй както няма болка без тъга.
Заблуда е подобно обяснение,
че всичко е написана съдба.
И времето, че може да лекува.
Лекуват само сбъднати ръце.
Отмерва ли часовника сбогуване,
или тиктака като влюбено сърце?
Но аз не се съмнявам в любовта си,
макар че от обида я отричах.
Изплакал и последната сълза,
разбрах, че още мога да обичам.
Самотата ще намери кръв и плът,
подушѝла страха на оцелелия,
и ако не я превари неговата смърт,
горко на този, в който ще живее...
©тихопат.
Данаил Антонов
30.07.2024
© Данаил Антонов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
ако всичко беше написано, трябваше да раздават инструкциите още при раждането
... инструкции има, ама кой да чете -
Надвил си самотата. Браво!
-
Така е. Беше ми отрова до мига, в който не осъзнах, че всъщност ми помага.
-
Самотата може да бъде и отрова, и безценен дар. Кой както я оцени...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Да, Краси. И пак опитаме до грамотността. В случая - душевната. Човек се ражда, за да се адаптира към живота и, колкото по-навреме стане грамотен, по-добре! Няма случаи, когато самотата да е донесла единствено добра поука от научен урок. Винаги оставя белези, а най-лошо е, когото са още пресни след токущо зараснали рани. Ала четем... собствените си инструкции. 🙂