Нима животът не е нищо друго,
освен илюзия безспирна
с начало, край, мъгла неясна?
Нима човекът е машина,
която се разваля нявга?
Аз тръгвам. Знам, че ще отида.
Отивам, там съм, връщам се обратно
и след като се върна, вече никой
със нищо няма да докаже,
че там съм бил.
Защо съм бил тогава?
Нима не е илюзия безспирна
животът, който отминава
и само най-нетленното остава,
защото то е вечно нерушимо?
Не вярвам аз във крайните пространства
затварящи ни в своите окови
и правещи ни тъй безсилни, малки,
машини, крайни, безвъзвратни,
реални в някаква илюзия.
18-19 септември 1984 г.
© Христо Атанасов Всички права запазени
Поздрав за откровението!