Вечер, когато дори въздухът спи,

една песен - студ и лед с пълни сили топи.

Тя е невидима, недокосвана дива,

идваща от небесата самодива.

Ръцете й са по-медени и от коприна,

лицето й е крадено от ангелска картина.

Нозете й са бързи ветрове,

дори мъдрец не би могъл -

с летящи думи,

красотата им да назове.

Очите й блестят като звездици шестокрили,

миглите й са крила на пеперуди пъстрокрили.

Усмивката й е небесна арфа,

сбор от слънчеви лъчи -

усмихне ли се, ни дарява

с драгоценни, пурпурни дъги.

Прозрачна истина е тази песен!

Не откриеш ли я ти -

в сърцето ти ще властва вечна есен!

Ако я намериш, знай, че си богат,

открил си любовта на този свят!