Пристъпваше бавно мъж силен и храбър
край морския бряг каменист под небето и
поглед отправил далече, кълнеше морето,
което в час късен ехтеше гръмовно,
вилнееше буря, мълнии, светкавици ярки
просветват над тъмната морска повърхност
и там под небето нервно нагоре вълните
огромни възлизат под напор могъщ
на всесилната морска стихия, която
загребва вода издълбоко от морското дъно,
повдига я мощно нагоре вълната и гневно
запраща я с ярост в скалите крайбрежни,
оплакващи скръбно съдбата си твърде жестока,
и чакаше мъничка дървена лодка,
с която баща му за риба в морето,
беше отплавал, живота рискуващ стократно.
Чернееха тъмни вълните, надигнали къмто
небето гребени бели, които във мрака
присвяткат по-страшно от мощните мълнии,
разцепили въздуха с ярко сияние, както
когато лъченето слънчево мине през тесния
процеп за миг, а после отнякъде облак,
довлечен от дивия вятър, закрий светлината.
Мигом съзря в далнината тъмната мъничка
точка, тя пред очите му бързо растеше.
Видял предстоящата гибел, щом, гневни,
вълните малката лодка в скали запокитят,
той се усмихна през сълзи и хвана с десница
корава въжето, махна с ръка и силно извика,
разцепил с вика си насрещния вятър:
„Татко, не се притеснявай, аз ще те тебе
избавя, само хвани го въжето с ръката си
твърда и гледай да го не пуснеш, щото
при Хадес ще идеш в подземното царство.“
Туй рече и хвърли въжето с ръката си бърза.
Изправен, човекът в малката лодка мигом
въжето придърпа и думи такива му рече:
„Синко, ще да при Хадес отида, но няма туй
днеска да бъде, щото съдбата е днес
благосклонна, а против съдбата никой
от смъртни при Хадес не може да иде.“
Човекът, стоящ на брега, същ монумент
исполински, бързо издърпа баща си,
а лодката мигом вълните с ярост и сила
запратиха право и мощно в скалите.
Мъжете потръпвайки в здрава прегръдка,
смесиха сълзите с пръски солени,
идващи там от морето…
© Димитър Станчев Всички права запазени
Поздрави, Митко!