Когато те срещнах, аз бях ястреб жаден,
паднал на метри от извора студен.
А ти беше вятърна мелница на полето,
въртеше големия волан на живота свой.
Когато разказваш това, бъди строг и хладен,
не показвай със нищо, че те боли за мен.
Не допускай чувствата да шарят по лицето,
нищо, че в душата блъскат писъци и вой.
Говори на хората за онова момиче, което
намери подслон под твойте рамене.
Как излекува раните ми със сляпа надежда,
че щом оздравея, не ще отлетя.
И безцветният ужас в очите на детето
с разчорлени коси и издрани колене,
изчезна, както морската вълна отвежда
всички лоши мисли надалече от ума.
Логиката ни напусна, разумът ни изостави.
Борба за живот и обич отишла далече.
На фона на любовта ни вилнееха хали -
изковаваха, шептяха нашата присъда.
Колко стонове и колко викове сподави,
колко пъти своето желание отрече,
колко много пъти ме пожали,
а колко исках твоя, цялата да бъда.
Сега се моля само дано си успял
да намериш в тебе сили да простиш.
Аз знам, че любовта ми те беляза
и този белег в тебе дълго ще гори.
Знам колко луди нощи мойто име си крещял
и че болката не ти е позволявала да спиш.
Аз познавам тази болест, тази, тежката зараза...
Но не можех да остана. Моля те. Прости!
© Павлина Ненова Всички права запазени
В "обич отишла далече..." ми се струва , че глаголното време трябва да е друго.На фона на "изчезна" , "напусна"- "отиде далече" или "остана далече" стои по-добре, така мисля.
Пишеш изненадващо добре, за върастта си!