Видях да се събира ято птици,
да се подготвят за пътя си на юг.
Видът на тези волни хубавици
в тъга остави ме, без дъх и звук.
„Говореха си”, образуваха дъга
и пърхащи, забързани, заети,
не виждаха, че давам им храна
трохи от мен, от тях не взети.
Ще отнесат на своите крила
от волния копнеж на лятото.
Отлитайки, за кой ли път сега,
отнемат ми по нещо от сърцето.
И как ли то е цяло и тупти
след толкова години на раздели?!
Запазва се, защото го крепи
спомена за нежните им трели.
Потръпвам днес от хладината,
която се промъква с есента.
Прохладата дълбоко в душата
прониква и седи до пролетта.
А нея, нея я очаквам...
защото идва с тях…
© Анета Саманлиева Всички права запазени
От мен/6/