На пустата уличка, където аз играх
спомените плават,

там където мечтите си разпилях. 
Там където времето безспирно летеше,
и детски смях се вееше.
Шумните игри, веселите рани
детските години златни
така си отидоха - славни.

Уличката тиха, 
където баба и дядо живяха, 
носталгия се вдига, 
когато мисля си за тях. 
Когато дядо на стъпалата седеше 
и веселият му вик ехтеше, 
тогава истински усещах аз
топлината на неговия глас. 
И баба -  с нейната усмивка горда,
посрещаше ме всяка сутрин бодра.
Къщата им голяма, винаги пълна
с емоции на радост те вдъхва. 
Розите в градината, кучето любовно
доизграждаха дома духовно. 

Сега на снимка гледам аз
спомените сладки
и се чудя защо така
бъдещето им е тъжно, както моите рани. 
Вече няма го дядо
и скърбя си самичка жално. 
Баба също си отиде, 
далеч от мен. 
Къщата изпразни се бързо, 
както и моето сърце - издъно. 
Уличката също не усеща детски глас, 
и затова връщам спомените си в захлас.
Носталгията се вдига, 
но знам, че не мога да се върна нивга.

На пустата уличка, някога така шумна,
вече няма никой, никой с когото да отпусна. 
Вече няма никой шум да създаде 
и да върна старите години,

когато всичко беше си наред.