Как вятър и вода скалите твърди
превърнало е времето във пясък!?
Прелитат като сянка чайки бързи,
а вятърът раздипля леки къдри,
зърната ти, полирани до блясък.
Ти още помниш стъпките й боси,
ръцете, през които си изтичал;
това, че между дюните я носех
целувах я... и пак... с дъхът й росен
и роза във косите й закичвах.
Как дълго със морето, пясък, бъбриш
под слънцето, с платната скоротечни.
Вълна ще те оплакне и прегърне,
повторно, като сляпа, ще се върне
в предверието твое вековечно.
Тук всеки път, щастлив или тревожен,
заставам на скала. Сподавен вопъл
от буря се надига!... Мили Боже!...
И чувствам, как природата от стожер
превръща ме във шепа пясък топла.
© Иван Христов Всички права запазени