Понякога съм тъжна, няма, понякога съм ручейна вода.
Земята ме попива цяла със своите искри и топлина.
Събуждам се, при теб оставам слънчево море с мечта.
Прегръщам те със ветровете - ти обсипваш ме със нежността.
И някак времето рисува самотен остров в твоите очи.
Отново аз летя и спомен събирам в човешките души.
Нереален, тъжен и безличен, лекувам аз света в зори.
Билки лековити, хляб насъщен, огън по пътя ме гори.
Обичам те, самотна, тиха, тъгата се превръща в зов.
Събирам листи в листопада по слънчева пътека от любов.
Времето отново ни разделя, събира ни в зори с искри,
пъстроцветните картини полетяват на сцена от сбъднати мечти...
14.03.2011г.
Галина Москова
© Галина Москова Всички права запазени