ПЪТЯТ
От росата на изгрева до сълзата на здрача
този път към безкрая в нозете ми скита –
той ли ляга под мен, аз по него ли крача
и чии са тогава пред мене следите?
Може би с неподвижност очите са пълни,
може би неподвижен стоя сред полето,
а препускат край мене далечните хълмове
и далечните стари самотни дървета?
Не, познавам го, пътят пред мене е същият,
който някога светло напред ме помами –
той започваше, спомням си, точно пред къщи
и следеше на хълма извитото рамо.
Беше прав, беше лесен и странникът-вятър
беше винаги с мене и вечно – попътен;
но отмина на моето детство зората
и отдавна е спомен – неясен и смътен.
Младостта ми дойде кръстопътно-тревожна
– този път на хиляда страни се разплете,
сто посоки лежаха пред мене възможни
и си даваха среща у мен ветровете.
И се лутах по всички компасни посоки,
и поемах на юг, а на север пристигах...
... но изтече на дългото лутане срокът
и отново съм тук, и мъглата се вдига.
И е пътят отново един... но различен,
и е вятърът същият... само че леден,
а край мене далечните хълмове тичат
и напред ме очаква завоят последен.
Този път е различен, и все пак е същият,
и ветрецът е същият – друг е ненужен,
а далече в прохладния здрач се прегръщат
даже полюсът северен с полюса южен.
Няма вече напред кръстопътища в здрача,
ветровете не свирят в платната високи –
пътят ляга под мен, аз към залеза крача...
И да искам – не мога да сбъркам посоката!
© Валентин Чернев Всички права запазени