От липсите редя си пъзел,
от свилени парченца, тънки.
За сянката ми спомен вързал,
сто тенекии - да ми дрънкат.
И пак съм ужасено куче,
преследвам своята опашка.
Май на стопанка хич не случи,
Душата. Бури все я лашкат.
И мислите, до вътък нищя,
подреждам шарени парчета.
Горя ги в паметта - огнище,
от болка все по - силно светя. ...