От очите на Безкрая
отронва се сълза.
В необятността на Океана тя попада,
в безпределието на Вечността.

Без начало и без край блуждае
с глухота и трепет на нестигнат блян.
Чрез пламъка във Спомена витае,
в Желанието си да я стиснеш с длан.

Без име,
но с вопъла на неусетен трус,
на безграничните криле те взима
в Полет към поредния изгубен къс.

Скачаш в бездната безмълвен,
оставяш се на Избора отдавна предрешен.
В бездната, в която цял да си
                                    и да си пълен
и от даровете на Земята да си обграден..

2012г.