РАЯТ Е НЯКЪДЕ С ТЕБ
Оцелях в челен удар с торнадо.
И цунами без жалост ме би.
Всичко вече ти взех. И ти дадох.
Не платина и злато в торби.
Иде ден – век без теб ли се мина?
И защо ми е белият ден,
щом керваните с тежка коприна
чезнат нейде без теб и без мен?
По-добре да ме мачка Замбези.
Ниагара връз мен да гърми.
Да се сриват над мене поезии
със зурни, чалга, фолк дунанми.
По-добре в небеса, виком вити,
да крещя – юродив! – до зори.
Накъдето ми видят очите,
да потъна зад девет гори.
По-добре да умра в дом за старци,
в някой кротък – за луди – приют
до припадък да гледам на карти,
всички зъби изплюл от скорбут.
Да се кискам, да пея, да скачам,
булеварда да меря със вик.
Да търча като кон без ездача,
бил най-сетне на всичко камшик.
По-добре – без душа – изфирясал
нейде там – на небесния свод,
да загърбя най-после прекрасния
миг, наречен – без тебе – живот.
Сякох ледници, свличах се в пампи,
с вълци вих в нелюдими земи.
И ти вихрих света в дитирамби –
бях светулков дъжд, който ръми.
Ще те следвам – в син студ – и във зноя,
мое трепнало огънче в степ.
Ако Господ рече да си моя,
значи Раят е някъде
с теб.
© Валери Станков Всички права запазени