В смълчаната стая сякаш, че зима
и двамата с теб в студ е сковала.
Хлипа със глас тишината незрима,
своята скръб едва обуздала.
Усмихваш се ти, по навик невинно -
това, сякаш стопля зимния мраз.
За миг си повярва сърцето наивно,
че връща се лятото пак между нас.
Но това не е вече усмивката, дето
струеше в лазура на твойте очи.
Топлия лъч, любовта и сърцето,
къде ги затрупа снегът – не личи... ...