РАЗГОНЕНАТА КУЧКА НА ВСЕМИРА
Дали защото Поезията
е разгонената кучка на Всемира,
дали защото вековечната й пещера
поетите за крамоли
и тайни пиршества събира,
дали защото в километричното им братство
и аз се подредих,
качих се на димящото бунище
и срещу слънцето
извиках своя стих.
Но беше рано.
И не стана нищо.
Над мен висяха
изцъклените небеса, звезди рояци.
Устата ми миришеха
на Млечен път,
на Жълтата река,
на пътища,
трасирани със знаци.
Не знаех още, че което виждам,
и което знам,
не се засмуква с майчиното мляко.
Че кучешкото щастие – да си Поет! –
започва там,
където
останалите псета
език изплезват –
и те погват яко.
Но аз ви благославям, братски челюсти,
и мъртвата ви хватка!
Така жестока е,
така е сладка
примката на думите...
Защо ли радостта на кучката е кратка?
А толкова непоносимо
и толкова взаимно бе
заклещено желанието да ме има в добрите й очи!
Защо мълчат поетите?
Защо и кучката в канавката
на моя тъп живот клечи? –
не вие.
Не скимти –
от векове мълчи,
оголила захапката си стръвна
срещу намордниците на стихиите.
А аз отварям бездънното си гърло
срещу ненаситното небе –
и цял живот срещу звездите
като наритано от братята си куче вия.
... но все пак – помня –
захарчето пада в силната вода –
и не остава нищо.
Така ли думите ми ще изчезнат
и няма да надраскат ни следа? –
трептяща мараня от щъркели,
извили лък
над своите разнищени гнезда?
Нима ще станат шепа черна пепел
в прегазено от зимата огнище?
Каквото смислях в часове за хищници,
за вас съм го спасил –
за да ви топли.
Но колко е далече до април, поете?
О, колко е далече до април!...
Какъв е смисълът?
Защо отново си се покачил
в камбанарията на облаците?
Нима все още вярваш, че в началото бе Слово,
а Словото – у Бога?
Не го ли чуваш как мълчи?
Хилядолетия мълчи –
над бездната със рибите
и птиците
надвесен.
И пламнал в огън,
ти – клисар небесен –
тресеш камбаните,
камбаните с отрязани езици.
И люшкаш небесата с продраната си песен.
© Валери Станков Всички права запазени
и мъртвата ви хватка!
Така жестока е,
така е сладка
примката на думите...