Седиме на по бира и двамата мърмориме.

Такова беше времето и нашата история.

Болезнена картина изпълваше словата ни,

а те се разпиляваха като листа на вятъра.

Отиваше си лятото, листата аленееха.

Какво ли друго трябваше, за да изтръпнем целите?

Какво ли друго? Може би, неказаните истини,

които развълнувано бушуваха на пристана

на наште думи, свикнали да премълчат нещата,

преди да ги залее тишината...

И все така, седиме с теб и двамата умуваме,

езикът се надува като голяма гума,

която, ако пукне, какво ще ни събира?

О, по-добре да си налеем бира...