Разходка в рила
Седя аз на една пейка, в Рила планина,
а слънцето с лъчите си блестящи
дарява и моята душа със светлина.
Природата е хубава, прекрасна, удивителна,
моята вълшебна планина е безкрайно ослепителна.
Виждам аз ледени висулки по скалата,
които почнаха да се топят на слънцето от топлината,
но и те по този начин ще подадат ръка
и ще има много красота,
обсипана със безброй цветя,
жълти и зелени, сини и червени,
които хората по своя горски път
ще гледат със лица весели и възхитени.
Станах аз от пейката понеже
слънцето започна да се скрива,
отиваше и на други приказни места,
а там то щеше да дарява и другито
със своята мистична красота.
По своя път обратно към дома
видях два коня буйни и игриви,
заобиколени от дръвчета и цветя красиви.
Пристъпях бавно аз към тях,
ала единият ми се виждаше пък малко плах.
Оидох аз до другия и застанах неподвижно.
Погалих го, а той не трепна,
погладна ме с очи големи, които нямат край,
а аз се почувствах божествено сред този земен рай.
А другият кон дойде при мен и него аз погалих.
Погледах още малко гледката красива,
но трябваше да тръгвам веч от таз природа дива.
Казах аз довиждане на водата,
стичаща се плавно по скалата
и на нейния прекрасен звънък звук,
казах аз довиждане и на кончетата и на всичко диво...
Почувствах се като птичка напуснала своето гнездо,
тъга за миг навлезе в мен и сърцето ми се сви.
Уви, сега аз тръгвам със спомен ясен от този хубав ден,
който много дълго ще живее вътре в мен.
Но аз пак ще дойда и във някой хубав ден,
ще събирам прекрасните спомени, които ще живеят в мен.
© Красимир Тодоров Всички права запазени