-
Дочаках го! – потомък Аполонов.
Над мен започна мисли да простира
от същите дъждовни небосклони,
в които векове за него взирах се.
Гласът му съживява в мен росата,
проблясваща над порите най-скрити.
Заравя с нежност пръсти из косата ми,
но в раните не рови. И не пита.
Прелива от дланта му мъжка жажда.
В очите му тежат безброй истории.
От Коледа – до чак навръх Игнажден
дали могла бих да го изговоря!?
Опитвам! И рисувам пътеписи
в статива върху мократа му кожа.
Статични сме. И въздухът лепи се.
Но той, да ме научи все не може
на вярност. На това – да го обичам.
На истина. На огън. На оставане.
Получих от годините „отличен”
за опита сърцето да калявам.
Полирах се. И стана немислимо
той дни и нощи да ме извисява.
Останах глуха за вика: Спаси ме!
Заета бях със своето спасяване.
-
© Станислава Всички права запазени