Споменът - това е, което остава,
умът играе ти умело номера -
най-страшният е този на Забравата,
щом изчезнат всичките лица...
Щом тъгата стане твоят дом
и навсякъде по пътя ти те следва,
уж скрита е, а винаги във стон -
Глух и тежък ще те преследва..
Щом сърцето ти се съгласи с ума,
лампата страшно и вечно угасва,
отново остава ти само една -
дебнеща, плашеща - твоята Маска!
А на мъката й трябва място -
стотина, сто и петдесет квадрата,
но в маскирана душа е тясно,
и все я гони през вратата.
А тя пък с острите си нокти,
се забива в нея и ридае,
със стотици непознати ноти,
сваля гордо Маската докрая.
И виждам всичкото "Преди"
лежи след Тебе разпиляно,
само "След" остана и разби
Смисъла...
... превърнат в пяна...
© Радост Вълчева Всички права запазени