Като бяла робиня е свела глава,
в свят пълен със мъка, в свят на тъга.
По пътища прашни, заляти със кал,
във дрипи раздрани с кървяща душа.
Вървяща тъй бавно,
подминава градове и села,
прескача друми и дълбоки блата.
Подсвиркват, подвикват и разни тела.
Често те гледат да видят срама.
А тя продължава, не спира за миг.
Крие се, бяга това невинно сърце -
вини се не може да спре.
В дълбокия поглед тъне всяка една,
дума изречена от злостна уста.
Като бяла робиня - тичай, крещи ...
Като бяла робиня разголи ги - тези черни души ...
© Елица Борисова Всички права запазени