РОБИНЗОНАДА

/Откъс от поема/

                   На моя верен Петкан

                   Quasi una fantasia*

Когато сметнах, че не искам вече

на обществото ни меда, ни жилото,

реших да се оттегля по-далече -

да пускам на мечтите си хвърчилото,

да търся рими, стихове да пиша,

да пея сред приятели събрани,

петите ми на билки да миришат,

защото цял ден съм косил поляните;

да чопля нещо сутрин из градината,

да слушам как расте тревата вечер...

Без “сбогом” тръгнах – просто си заминах

и съм добре – хем тук, хем по-далече.

Не стигнах чак горите Тилилейски

не съм на остров нейде в океана -

и тук долитат бурите житейски,

и тук ме дави вестникарска пяна.

Отдавна телевизия не гледам

- не свикнах с глупостите и с езика -

но щом изключа, чувам у съседа

как гостите му бистрят политика.

Светът напира да ме приобщава,

да ми натрапва своите проблеми,

но аз се дърпам. Противя се здравата.

Ще ме забрави този свят след време!

Доплувал съм до своя бряг далечен

/макар и не след корабокрушение/

и никой няма право да ми пречи

Животът да е мое приключение.

…

И тъй – години. Сам, в костюм от кожи,

щастлив под слънцето, спокоен нощем.

Не е ли сън прекрасен, мили Боже?

Какво му трябва на човека още?

Да, може би ще му е нужен само,

другар, за да споделя самотата -

един Петкан, надеждно вярно рамо,

добър и предан истински приятел.

И нищо друго!

Блед, незрим, далечен,

светът голям е някак си безплътен.

А островът на Робинзон е вечен

и Робинзон към него е запътен...

…

Е, аз разчистих всички стари сметки,

сравних графите “пито” и “платено”,

след туй изтрих от своите подметки

праха на оня свят около мене.

И тук намерих островче без име,

колиба струпах, посадих дървета.

Петкан е с мене, всъщност тук сме трима –

какво му трябва още на сърцето?

В началото не беше много лесно –

събуждаше ме нощем тишината,

душата бе затворена за песни...

Навярно бях отвикнал от земята.

А и не искаше да ме изпусне

светът, от който бях решил да бягам –

бях в мрежата му, плетена изкусно,

а той умееше да я затяга.

Тревога прати с мен - да ме изгаря -

тя сви гнездо под скромната ми стряха.

Тежеше ми на грижите товарът

и вчерашните рани ме боляха.

Но после се сдружих със самотата

и тя изми душата ми в мълчание,

и сивата ръжда на суетата

се разпиля. И заздравяха раните...

Да, вярно – самотата е сурова

/или поне сурова ни се струва/,

но като всяка истинска отрова -

нормална доза самота лекува.

Разяжда самотата, без съмнение,

и лошо е човек да бъде сам,

но, Господи, по-сладко облекчение,

на този свят наистина не знам.

И днес от мен носталгията бяга

- преболедувах, някакси ми мина -

И нацъфтяха стихове пред прага ми

като четирилистни детелини.

Бълбука днес на дните ми реката,

и нямам вече да лекувам рани –

обяздила едно щурче, душата ми

препуска в моите есенни поляни.

И ми се ще светът да е забравил

за мен за още хиляди години.

Така е сладко нищо да не правиш,

а след това добре да си починеш...

И нека ме упреква който иска –

на битието на самия ръб

пред всичко друго предпочетох риска

на суетата да обърна гръб.

…

Това за моята робинзонада...

А хората, които са до мен?

Добре ли са, дали пък те не страдат

от моя скромен робинзонов ден?

Не им ли дотежава самотата,

засищат ли ги само сол и хляб?

Аз пиша – но Петкан сади цветята,

подлага рамо, ако аз съм слаб;

той цялата житейска тежест носи,

а е година или две по-млад;

аз разрешавам вечните въпроси,

но делничен е неговият свят.

Загърбил самотата пренаселена

на шарения провинциален град,

как свиква с тая самота сред селяни –

без срещите на тихия площад,

без лъскавия блясък на витрините,

без простичките делнични неща -

без книги, без концерт, дори без кино,

но с плетката до късно през нощта?

Бодливи, нефризирани въпроси,

с които ме посреща всеки ден

- не само щастие и радост носи

животът ми за хората край мен.

Те не роптаят, те са доброволно

тук всеки ден и всяка дълга нощ,

но аз разбирам. И ми става болно.

Наистина ли толкова съм лош?

…

Аз съм доплувал тук, за да излея

душата си във песен и във стих -

повече пиша, все по-рядко пея...

Тъй много ли в годините спестих?

Не съм пристигнал вчера. Цяла вечност

живея тук, на острова без име

- далечен бряг във времена далечни -

Петкан е с мене, със сина сме трима...

...

Знам, неусетно век след век ще минат,

слънца ще греят, снегове ще падат,

но нека и след милион години

не свършва моята робинзонада...

___________

*Quasi una fantasia - нещо като фантазия – един от любимите изрази на Остап Бендер