icohim (Христо Стоянов)
182 985
2.08.2008 г., 18:31 ч.

Роса 

  Поезия » Философска
650 0 3

 Роса

Плаче земята, плаче студена,

плаче със сълзи - роса.

Какво толкова ние сторихме,

че надига пак вятър гласа?

Ние градихме, ние рушихме

природата, всичко, света.

И какво да очакваме тука

за в бъдеще - туй е само роса.

Росата са сълзи, росата е плам

на свидна надежда една,

че сред свят на бетон и студена стомана

живее планета Земя.

Ний знаем какво е - излезем ли сутрин

и видим в тревата роса,

и лъхне ни вятър и слънце изгрява,

и много красив е света.

Радост за нас, но дали и за други,

ще видят те тази роса,

или тази надежда в скръб ще угасне,

както косата прерязва трева.

И тук е възможно, ако ни подобриме

и влееме сила в света

природата, младите, хората, всички

да се радват на тази роса.

Защото сълзите, плачът и усмивката даже,

и верен помощник трудът,

с тях ще направиме и съградиме

да е свеж и прекрасен светът.

© Христо Стоянов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??