Спи и „тихичко” сънува,
представя си, че е сълза,
стекла се от розата червена,
но не... това се случваше сега!
Захвърлена в калта небрежно,
не беше вече розата червена,
няма го дъжда... да я погали нежно
и да се чувства като нова, преродена.
Увяхваше изцапана сред хората,
невидима стоеше си за тях,
и надеждата, а после вярата,
заминаха с листенце по листенце падащ цвят.